Има писатели, за които това, което се случва в света, има различен ритъм, много различна дължина на вълната, от чиято честота допълващи впечатления и възприятия в крайна сметка достигат до нас. Хулио Ламазарес Именно от този съд на разказвачите, които тангенциално преминават през лирически реализъм, веднага щом ни изпръскат от баснята.
Това са странни дни и намирането на убежище в литературата на автори като Ламазарес може поне да ни доближи до това, което вече беше наблизо, за да преосмислим тази близост от винаги обогатяващи и обнадеждаващи източници.
През март 2020 г., дни преди цяла Испания да бъде затворена, авторът се установява със семейството си в къща, разположена в Сиера де лос Лагарес, близо до Трухильо, в Естремадура. Там те бяха, като героите на Декамерон, държани в продължение на три месеца на място, което им даде най -красивата пролет, която някога са живели.
През това време природата, запазена от намесата на човека, беше изпълнена със светли, ярки цветове и диви животни, тъй като трагедията на пандемията бушуваше безмилостно. И това е, че въпреки всичко животът успява да пробие пукнатините на реалността, колкото и тесни да са те.
В тази книга два езика се преплитат, за да разкажат извор, толкова неочакван, колкото и жесток и красив: този на внушителната проза на Хулио Ламазарес и този на предизвикващите акварели на Конрад Лауденбахер, приятел и съсед на автора. Отново, както винаги, изкуството и литературата изглежда предлагат утеха и заклинание, което се опитва да спре болката на света. Пролетта се възстанови.